Бях забравил колко интересно е да се четат военни репортажи:

Just off Revolution Street, I walked into a pall of tear gas. I’d lit a cigarette minutes before – not a habit but a need – and a young man collapsed into me shouting, “Blow smoke in my face.” Smoke dispels the effects of the gas to some degree.

I did what I could and he said, “We are with you” in English and with my colleague we tumbled into a dead end – Tehran is full of them – running from the searing gas and police. I gasped and fell through a door into an apartment building where somebody had lit a small fire in a dish to relieve the stinging.

There were about 20 of us gathered there, eyes running, hearts racing. A 19-year-old student was nursing his left leg, struck by a militiaman with an electric-shock-delivering baton. “No way we are turning back,” said a friend of his as he massaged that wounded leg.

Добър текст от репортер на NYTimes, който описва какви са настроенията в Техеран.

Изборите съвсем ме объркват с цензурата и липсата на информация. Докато иранските тайни служби имат вече Twitter акаунти (борба срещу свободата чрез позитивен спам?) и заблуждават хората какво се случва, наскоро разбрах, че единственената независима "западна" анкета за изборите показва дори по-голяма подкрепа за Ахмадинеджад.

От една страна може да излезе, че хората протестират срещу демократично избран президент. От друга – просто срещу системата.